Екипа не НС Трибуна днес ви представя речта на Инок Пауъл „Реки от кръв”. Пауъл е член на долната камара на парламента от 1950 през 1955 е назначен за министър. На 20 Април 1968 изнася речта си „Реки от кръв”, която получава много и различни отзвуци в Англия. След тази реч Пауъл никога не взима пост в правителството, но за сметка на това за кратко време получава около 120 000 писма от хора, които го подкрепят. А в едно проучване става ясно че 74% от запитаните подкрепят тезата му. В Англия се появяват значки, на които пише Инок Паул беше прав, много групи, като Strikeforce имат песни със същото заглавие. В долните редове ви представяме и речта. Дано това, което Инок предусети и се опита да предупреди Великобритания не се случи у нас. НО ТОВА ЗАВИСИ САМО ОТ НАС!
Реки от кръв
Висша функция на изкуство за управление е да ни предпазва от предвидими злини. В стремежа си това да бъде постигнато, тя среща препятствия, които са много вкоренени в човешката натура. Едно е, че неща като злините не могат да се демонстрират, докато не се явят: На всяко ниво в началото има място за съмнения или за диспути дали те ще бъдат истински или имагинерни. По същия признак, те привличат малко внимание сравнение с настоящите проблеми, който са безспорни и неотложни: от където идва постоянното изкушение на политиците да се занимават с непосредственото настояще с цената на бъдещето.
Преди всичко хората, са предразположени да грешат в предсказанията си за проблеми, за причиняване на проблеми и дори исканията си за проблеми: „само ако”, те обичаха да мислят, „само ако хората не говореха за това, нямаше да се случи” Може би тези навици ни връщат към примитивните вярвания, че думата и нещото, името и предмета са идентични. При всички обстоятелства, дискусията за бъдеща гибел, със сегашни усилия, злини, които могат да бъдат избегнати е най-непопулярното и в същото време най-необходимото занятие за политиците. Тези, които умишлено я отбягват, заслужават и рядко получават, ругатните на тези, които идват след тях.
Преди седмица или две говорих, със среден на възраст, доста обикновен, работещ в националната индустрия избирател.След едно две изречения за времето, той изведнъж каза: „Ако имах парите да го направя, не бих стоял в тази държава” Направих някакъв неодобрителен отговор, че това управление няма да бъде вечно; но той дори не му обърна внимание и продължи; „Имам три деца, и трите завършиха гимназия, две от тях сега са женени със семейства. И няма да се учудя ако се установят в чужбина. В тази държава до петнайсет или двайсет години черните ще властват над белия човек”
Сега чувам възгласите на отвращение. Как мога да си позволя да говоря такива неща? Как си позволявам да интриганствам и да възбуждам такива чувства, като повтарям този разговор? Отговора е, че нямам право да не го сторя. Той е добър, нормален англичанин, който посред бял ден в собственият ми град, сподели с мен, неговият представител в Парламента, че тази държава няма да бъде достойна да живеят неговите деца. Аз просто нямам право да свия рамене и да си мисля за нещо друго. Това което той казва, сигурно стотици хиляди го казват и мислят – не в цяла Великобритания, може би, но в районите, които вече са подложени на тотална трансформация, за която няма паралел в хилядите години Английска история.
След петнайсет или двайсет години в тази държава ще има 3 милиона и половина имигранти от бившите колонии. Това не е мое твърдение. Това е официална диаграма дадена от Парламента от говорителя на генералния секретар Няма официална диаграма за сравнение, какво ще е през 2000, но би трябвало да бъде в рамките на 5 – 7 милиона, приблизително, една десета от цялата популация и доближаваща се до тази на Големия Лондон. Разбира се, те няма да са равномерно разпределени от Маргет до Абъристуит и от Пензанс до Абърдийн Цели райони, градове, части от градове в Англия ще бъдат окупирани от различни видове имигранти и техните поколения.
Докато времето си минава пропорцията на тази сума, кои са от имигрантки произход, тези родени в Англия, дошли тук по същия начин както и ние ще се увеличи. Вече през 1985 родените тук ще съставляват мнозинство. Това е факта, които създава най-голяма необходимост да действаме сега, такова действие, което е най-сложното политиците да предприемат, действие, за което трудността лежи и се изразява в настоящето, но злините, които ще предотвратим или минимизираме ще се проявят няколко парламента напред.
Естествения и разумния първи въпрос за един нация изправена пред такава перспектива е: „Как може размерите да се намалят?” Съгласен съм, че то не може да бъде изцяло възпряно, може да бъде намалено, като се има предвид че тези числа са есенцията: важността и последствията от чуждестранен елемент представен в държава или популация са много различни, според това дали тези елементи са 1 или 10 процента. Отговорът на този прост и рационален въпрос са еднакво прости и рационални: чрез напълно или почит напълно спиране, на бъдещи напливи и чрез популяризиране на максимален отлив. И двата отговора са част от официалната политика на Консервативната партия.
Почти е невъзможно да си представим, че в този момент двадесет или тридесет деца имигранти, пристигат по море в Улвърхемтъп сами всяка седмица – и това означава петнадесет или двадесет допълнителни семейства след десет или двадесет години. Тези който господ иска да унищожи, първо ги докарва до лудост. Трябва да сме луди, напълно луди, като нация позволяваща годишен наплив от 50 000 имигранти, който в по голямата си част са елемент на бъдещ растеж на произлизащото от имигранти население. Това е като да гледаш една нация как е заета сама да издига сеното за погребалната си клада. Толкова ли сме луди, че да позволяваме на неженени хора да емигрират с цел да намерят семейство с брачен партньор и финанси, които никога не са имали.
Нека никой не предполага, че потокът от лица, нуждаещи се автоматично ще намалее. Точно обратното, дори и в момента ако допуснем размер на 5000 годишно само на ваучери, е достатъчно за още 325 000 издръжка годишно сега и завинаги, без да се вземе под внимание огромен запас на съществуващите зависимости в тази страна - и аз не толерирам надбавките взети чрез измама. При тези обстоятелства нищо няма да е задоволително, освен общият приток на заселници, да се намали изведнъж до незначителни размери, както и че необходимите законодателни и административни мерки трябва да бъдат взети незабавно. Обръщам внимание на думата "заселници".
Това не се отнася до влизането на граждани на Кралството, повече, от колкото на чужденци в тази страна, за да учат или да повишат квалификацията си, като (например) докторите от Кралството, чиято служба ще позволи болничното обслужване да се развие, по-бързо от колко иначе би било възможно Тези не са и никога няма да бъдат имигранти.
Ще обърна внимание на повторната имиграция. Ако цялата имиграция свърши утре, растежа на имигрантите и населението от емигрантски произход ще бъде съществено намален, но бъдещия размер на този елемент в популацията, все още ще остави основен характер на националната опасност незасегнат. С това можем да се справим само ако намалим общият брой, които са влезли в тази страна през последните 10 години. Следователно това води до неотложността от завършване на втория елемент от политиката на Консервативната партия: да окуражим ре-имиграцията.
Никой не може да направи оценки на цифрите, колко с щедри стипендии и помощи, ще изберат да се върнат в страните от където произхождат или да отидат в други страни, загрижени да получат работна сила или умения, които те представляват. Никои не знае, защото никога преди такава политика не е опитвана. Това което само мога да кажа е, че имигрантите от моят избирателен район от време на време идват при мен и ме молят за помощ да се върнат вкъщи. Ако такава политика бъде приета и следвана с твърдостта, която тежестта на тази алтернатива определя, полученият отлив може чувствително да промени перспективите за бъдещето.
Раздялата на съществуващи семейства не може да бъде част от нито една политика, но има две направления в които семействата могат да бъдат събрани и ако нашите бивши и настоящи закони са причина за раздялата на семейства, макар и доброволно или полу-доброволно, ние трябва да бъдем подготвени да уредим да бъдат събрани в страните от където произлизат. На кратко, прекратяването на имиграцията и окуражаването на ре-имиграцията взети заедно, логически и човешки, са два аспекта на един и същи подход.
Третия елемент от политиката на Консервативната партия е, че всички, които са граждани на тази страна, трябва да са равни пред закона и не трябва да има дискриминация или различие правено между тях от публичните власти. Както мистър Хиит, отбеляза няма да има „първа класа граждани” и „втора класа”. Това не означава, че имигранта и неговите наследници трябва да бъдат издигнати в превилигирована или специална класа или, че гражданите трябва да бъдат лишени от правото си да се прави разлика в управлението на собствената си работи между един съгражданин и друга, или че трябва да бъде подложен на инквизиция поради неговите причини или мотиви на държание по един или друг законен начин.
Възможно е да има вулгарно недоразумение на реалности, представени от тези, които крещящо искат законодателството, срещу, както те го наричаха "против дискриминацията", независимо дали те се водещи писатели от един и същ характер, а и понякога и от едни и същи вестници, които година след година през 1930 се опитваха да заслепят тази страна за издигащия се риск, който стой пред нас, или архиепископи, които живеят в палати, заобиколени деликатно от постелки и завивки спуснати точно над главите им. Те са напълно и диаметрално нередни. Дискриминацията и лишенията, чувството за тревога и възмущение, се отнася не до емигрантското население, а до тези, които продължават да идват. Ето защо да се приеме законодателство от подобен вид в Парламента в този момент е равносилно да се хвърли огън срещу барут. Най-хубавото нещо, което може да се каже за тези, които предлагат и подкрепят този закон е, че те не знаят какво правят.
Нищо не е по-подвеждащо от сравнението между Британските имигранти и американските негри. Популацията на негри в САЩ, който са присъствали там преди Америка да стане нация, са започнали буквално като роби и по-късно са им дали франчайз и други права на жители, но все още имат по-малки и все още не пълни права. Британските имигранти идват във Великобритания като пълноправни жители, в държава, която не познава дискриминация между един и друг гражданин и той веднага получава правата на всеки гражданин, от право на вот до безплатно лечение от Националната Здравна Служба. Каквито и пречки да срещнат имигрантите – и те са пречка които не трябва да допускаме във Великобритания при всички положения се явява по-малко от желателна – се появяват не от закона или от обществената политика или от администрацията, но от тези лични обстоятелства и злополуки, които винаги ще ръководят съдбата и опита на човек да бъде различен от друг.
Но докато за имигрант влизането в тази страна е достъп до непримиримо желани привилегии и възможности, въздействието върху настоящето население е много по-различно. По причини, които те не можеха да разберат, както и в изпълнение на решения по подразбиране, за който те никога не са били консултирани, се оказаха чужденци в собствената си страна. Оказа се че, жените им не могат да получат болнични легла за раждането, техните деца не могат да получат места в училище, домовете и кварталите се промениха до неузнаваемост, плановете и перспективите за бъдещето се разбиха на пух и прах; на работа те виждат, че работодателите се колебаят да се прилагат за работник имигрант стандартите на дисциплината и желаната компетентност, необходими за родния работник; времето минаваше, и те започнаха да се чуват, все повече и повече гласове, които им казваха, че те сега са вече нежелани. От горе на всичко, те сега научиха, че едностранната привилегия ще се установява с акт на Парламента: закон, които не може, и не е предназначен, за да работи в тяхна защита или да компенсира техните оплаквания, ще бъде приети за да даде на чужденеца, на недоволния и агента провокатор правомощия да ги разпнат за личните им действия.
В стотиците хиляди писма който получих, когато последният път говорих по този въпрос, два или три месеца по-рано, имаше една забележителна характеристика, която е до голяма степен и нова, която аз намирам за зловеща. Всички членове на Парламента, са използвали типичните анонимни кореспонденти; но това, което ме изненада и разтревожи бе големия брой от обикновени, достойни, разумни хора, пишещи разумни и често добре образовани писма, които вярват, че трябва да пропуснат да напишат адрес си, тъй като е опасно да се пишат на член на Парламента, че са съгласни с мненията, изразени от мен, и че те ще рискуват да бъдат наказани или репресирани, ако се узнае че са направили това. Чувството, да бъдеш преследвано малцинство, което расте сред обикновените Английски хора в области от страната, които са засегнати е нещо, което тези без пряк опит, едва ли могат да си представят. Ще дам възможност само на един от тези стотици хора да говорят вместо мен. Тя си даде името и адрес, които съм махнал от писмото, което съм на път да прочета. Пише от Северен Хъмбърленд за нещо, което сега се случва в моя район:
Преди осем години на почтена улица в Уулвърхемптън къща бе продадена на негър. Сега само един бял (пенсионерка) живее там. Това е нейната история. Тя губи съпруга си и двамата си сина във войната. Така тя превръща къщата си със седем стай, единствения й имот, в пансион. Работила здраво и изплатила ипотеката си, и започнала да заделя нещо за старостта си. Тогава започнали да идват имигрантите. С нарастващата страх, тя виждала да взимат къщите една по една. Тихата улица станала шумно и несигурно място.
За съжаление, белите й наемателите се изнесли.
В деня, след като последният напуснал, я събудили в 7 часа двама негри, които искали да използват телефона, за да се свържат със работодателя си. Когато тя отказала, както би отказал на всеки непознат в този час, била наругана и заплашена, щели да я нападнат ако не била веригата на вратата й. Емигрантски семейства, са се опитали да наема помещения в дома й, но тя винаги отказвала. Малките й спестявания се изпариха и след като заплати разходите си остава с по-малко от £ 2 на седмица. Докато се опитвала да намали разходите си видяла едно младо момиче, което след като научило, че има седем стаен дом, й предложила да отдаде част от него. Когато й казала, че единствените хора, които може да наема са били негри, момичето казало: "расова предразсъдъци няма да те доведат никъде в тази страната". И тя си отишла у дома.
Телефонът се превърнал в единствената връзка със света. Семейството й плащало сметката, и й помагало до колкото може. Имигрантите й предложили да купят къща - на цена, която бъдещият собственик ще може да се възстанови от наемателите за седмица, или най-много за няколко месеца. Тя започнала да се страхува да излиза.
Прозорците й били счупени. Намира, екскрети бутани в пощенската й кутия. Когато отива до магазина, е следвана от деца, чаровни, широко ухилени негърчета. Те не могат да говорят английски, но знаят една дума. Крещят "Расист". Когато новият закон за расовите взаимоотношения бъде приет, тази жена ще бъде осъдена, и ще отиде в затвора. Толкова ли е лоша тя? Започвам да се чудя.
Другата опасна заблуда, от която тези, които умишлено или по друга причина са слепи за реалността, е обобщена в думата "интеграция". За да бъдат интегрирани в населението означава, да стане по всички фактически признаци, не отличим от другите членове. Досега, винаги, когато са отбелязвани физически различия, особено на цвят, интеграция е трудна, а в по-дълъг период, е невъзможна. Има сред общността от имигранти, които са дошли да живеят тук през последните петнадесет години, много хиляди желаещи и целящи да бъдат интегрирана и чиято всяка мисъл и усилие е насочено в тази посока. Но да си представим, че такова нещо влиза в главите на голяма и нарастваща част от имигрантите и техните потомци, е нелепо схващане, и опасно удоволствие
Ние сме на прага на промяната. До сега тя е била предизвикана от обстоятелствата и на фона на която е интерпретирана единствената идея за интеграция, недостъпна за по-голямата част от емигрантското населени - те никога не са били убедени или желали такова нещо и техният брой и физическа концентрация е виновен за натиска към интеграция, която обикновено упражнявана при всякакви малки малцинства, не действа. Сега ние виждаме ръста на положителните сили, които действат против интеграцията, за законния интерес в запазването и изострянето на расови и религиозни различия, с цел упражняване на ефективно превъзходство, първо над студентите имигрантите, а след това върху останалата част от населението. Облакът не по-голям от човешка ръка, които така бързо може да покрие небето, бе видян наскоро в Уулвърхемптън и показа признаци на бързо разпространение. Думите, които съм на път да използвам са дума по дума, както те се появиха в местната преса на 17 февруари, не са мои, а на Член на Парламента, който е министър в настоящото правителство.
Трябва да съжаляваме много за Кампанията на общностите от Сикхи да предлагат неподходящо обслужване на клиентите във Великобритания. Работейки в Англия, особено в обществените услуги, трябва да са готови, да приемат реда и условията на тяхната трудова заетост. Да изискваме специални колективни права (или би трябвало да ги наричаме ритуали?) води до опасна фрагментация в обществото. Тази система на самоуправление е рак: дали се практикува от един или друг цвят, тя трябва да бъде категорично осъдена.
Цялото уважение е за Джон Стоунхаус, за това, че е имал прозрение да забележи това и куража да го каже.
За тези опасни и всяващи разкол елементи законите, предложени в Проекта за расовите отношения е основната почва в която те трябва да виреят. То е средство, за показване, че емигрантските общности, може да организират консолидацията на своите членове, да агитират и провеждат кампания срещу техните съграждани и да всяват страх и доминират над останалите с легални оръжия, които невежите и зле информирани са предоставили. Както гледам напред, съм изпълнен с лошо предчувствие.
Подобно на Римляни, изглежда че виждам „река Тибър пълнеща се с много кръв". Този трагичен и труден феномен, който ние гледаме с ужас от другата страна на Атлантика, но който е преплетен с историята и съществуването на самите Щати, идва при нас по наша собствена воля и нащо собствено пренебрежение. В действителност, това е всичко, но ще дойде. Ако говорим за цифри, тя ще достигне американските пропорции много преди края на века.
Само решителни и незабавни действия ще го отблъснат. Без значение дали това ще бъде публична воля да се търси и постигне това действие, не знам. Всичко, което знам е, че за да се вижда, и да не се говори, ще бъде голямо предателство.
