2. НЕМСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ ЕВРЕИТЕ ДО НАЧАЛОТО НА ВОЙНАТА. Адолф Хитлер считал евреите за нелоялни, алчни и ненаситни елементи на нацията, носещи разлагащо влияние върху културата. Това особено се натрапвало в периода след Първата Световна Война, когато много евреи притежавали значително влияние и власт, особено в юриспруденцията, финансите, средствата за масова информация, въпреки, че те представлявали едва 5 % от населението. Фактът, че евреи като Карл Маркс (с истинско има Мозес Мордохай Леви), Роза Люксембург (с истинско име Емма Лазарус), Карл Либкнех и други били, непропорционално по своя процент за населението на страната, въвлечени в комунистическото движение, помогнал на немските националисти да се убедят в това, че евреите се стремят да разрушат националното самосъзнание на страната, в която живеят и вместо него да построят общество от интернационален тип, в което да доминира идеология небазираща се на национална философия и политика.
За хората, които не се асимилират, е тежко да живеят в общество с развито национално чувство, затова естествено, ако те успеят да отслабят или нещо повече, да разрушат националното лице на това общество, неговите национални институти, то животът за тях ще стане много по-лек. Комунизмът беше първият опит за създаване на “наднационално общество”. Но този тип общество може да устои само чрез масов терор, а хората вече не могат да бъдат излъгани и да повярват в него. “Втората серия” “наднационално общество” е добре познато на хората от Запада – това е масовата емиграция от страните на Третия Свят. Големи западни градове вече не могат да се познаят, в много от тях емигрантите от Третия Свят представляват значителна част от сегашното им население. Същата участ очаква и хората от Източна Европа и Русия, ако те скоро не разберат кой има изгода от тази политика и как се прави тя.
В тази книга ние не анализираме доколко обосновани са били законовите мерки приети против евреите в хитлерова Германия. Ние просто се опитваме безпристрастно да изследваме мерките приети в Германия с цел неутрализиране влиянието на евреите и, което и по-важно, с цел принуждаването им към емиграция. Към 1939 година болшинството от немските евреи са емигрирали и то с право да отнесат личното си имущество. Никога немското националистическо ръководство не е предприемало политика на геноцид спрямо евреите. Евреите наричат емиграцията “планирано изтребление”.
Евреите продължават настойчиво да твърдят, че политиката на дискриминация в нацистка Германия е била само върха на айсберга, същността на която е била тяхното физическо унищожение. Типичен пример за това се явява анти-немската пропагандна книга, издадена в Париж през 1936 година “Жълто петно – унищожаването на петстотин хиляди евреи”. Въпреки отсъствието на каквито и да е било факти, в тази книга емиграцията е представена като физическо унищожение на евреите. Концлагерите за политически затворници се представят като потенциални инструменти на геноцида, а особено внимание е отделено на сто (100) евреи, които били затворени в Дахау през 1936 година, от които шестдесет (60) са се намирали там още от 1933 година.
Като друг пример се посочва сензационната книга на немския евреин, комуниста Ханс Баймлер “Четири седмици в ръцете на хитлеровите палачи – нацисткият лагер на смъртта Дахау”, публикувана в Ню Йорк през 1933 година. Задържаният за своята марксическа дейност автор твърди, че Дахау е бил лагер на смъртта, въпреки че според негово собствено признание са го освободили само след месец. В Източна Германия (ГДР) даже бе учредена награда на името на Ханс Баумлер за заслуги в комунистическото движение.
Фактът, че пропагандата за геноцид, уж извършващ се в националистическа Германия, се разпространява толкова рано, ясно показва как са манипулират хората към расовите и политически проблеми. Те трябвало да повярват в това независимо от мнението и настроението на наблюдателя при изследване на онзи период от историята.
Политиката на принуждаване на евреите към емиграция и съществуването на концлагери не са едно и също нещо. Лагерите са били използвани за изолиране на политическите противници и подривните елементи, в частност комунистите, сред които е имало и евреи. В сравнение със сталинския режим с неговите милиони репресирани, броят на затворниците в Германия е нищожен. Според Райтенгер, който е писал много в подкрепа на легендата между 1934 и 1938 година този брой не надвишава 20 000 за цяла Германия, от които броят не евреите не надхвърля 3 000. Политическите опити на Хитлеровото правителство за създаване на еврейска държава с немска националистическа политика по отношение на еврейската емиграция до известна степен е била сформирана по подобие на съвременния ционизъм. Основателят на политическия ционизъм Теодор Херцел в своя труд “Еврейската държава” е писал за основаването на подобна държава на остров Мадагаскар и тази идея е разглеждана сериозно от правителството на Хитлер. Това е един важен пункт в предизборната програма на Национал-Социалистическата Работническа Партия, която била отпечатана като предизборен памфлет. В него се отбелязва, че евентуално създаване на еврейска държава в Палестина е нежелателно тъй като това ще доведе до постоянни конфликти в Близкия Изток. Немците не са първите, които предлагат еврейска емиграция към Мадагаскар. Полското правителство също разглежда този план по отношение на своето еврейско население и в 1937 година изпраща там експедиция под ръководството на Михаил Лепецки. В тази експедиция са включени и еврейски представители.
Първите конкретни предложения за Мадагаскар немците правят в проекта Шахт (Hjalmar Schacht, президент на Райхсбанк) в 1938 година. По съвета на Гьоринг, Хитлер се съгласява да изпрати Шахт в Лондон за преговори с еврейските представители Рабли от Ню Йорк и Берстед. Съгласно този план парите и недвижимото имущество на немските евреи щели да бъдат използвани като залог срещу международен заем за финансиране на еврейската емиграция в Палестина.
Шахт докладва на Хитлер за тези преговори на 2 януари 1939 година.
Този план е приет на конференцията от 12 ноември 1938 година, свикана от Гьоринг, където той съобщава, че Хитлер разработва план за емиграция на евреите в Мадагаскар. Но планът не може да бъде осъществен, тъй като Англия не се съгласява с финансовите условия (“The Final Solution” – стр. 21). Малко по-късно, в декември същата година М. Бонет, министър на външните работи на Франция съобщава на Рибентроп, че френското правителство също планира евакуацията на 10 000 евреи в Мадагаскар.
Още преди Шахт да предложи организация на еврейската емиграция в Палестина, което се явява основа за продължение на преговорите, започнати през 1935 година, в много други европейски страни са били правени многократни опити да се организира емиграция на евреите.
Евианската конференция в юли 1938 година се явява резултат от тези усилия. Обаче през 1939 година немската страна все още предпочита емиграцията в Мадагаскар. И въпреки, че Хелмут Волт обсъжда в Немското Министерство на Външните Работи планове за частична еврейска емиграция в Родезия, а също така и в Английска Гвиана и тези преговори продължа-ват до април 1939 година, по същото време Мадагаскарският план се разработва много сериозно, на 24 януари Гьоринг изпраща на министъра на вътрешните работи Фриску предписание за създаване на централно емиграционно управление за евреите, а на Хайдрих, заместник на Химлер, от Службата за безопасност заповядва да разреши еврейския проблем посредством емиграция и евакуация.
През 1939 година усилията на немското правителство довеждат до това, че от общо 600 000, 400 000 немски евреи емигрират. В допълнение на това 480 000 евреи емигрират от Авст-рия и Чехословакия, което представлява почти пълното еврейско население на тези страни. Това е извършено чрез Управлението на еврейската емиграция в Берлин, Виена и Прага, под ръководството на Айхман, глава на Еврейския отдел за Разследване към Гестапо. Немците толкова по-бързо искат да завърши тази емиграция, че Айхман даже организира в Австрия център за подготовка на емигранти за Палестина (“СС и Гестапо” – стр. 60).
Обвиненията, че Хитлер обмислял планове за унищожението на евреите са несъстотелни, отчитайки факта, че той е разрешил на повече от 800 000 от тях да напуснат територия под немски контрол, даже и да им разреши да отнесат своето имущество. Емиграцията на евреите от Европа продължава да се обсъжда и след началото на войната. Айхман обсъжда с Френското колониално управление Мадагаскарския план чак през 1940 година.
Няма коментари:
Публикуване на коментар